Ние се оженихме не по любов, а по-скоро по разумна преценка. Тя беше от добро семейство, а аз – с нелоши финансови възможности. Запознахме се случайно, излязохме на три-четири срещи.
Още след месец ѝ предложих брак и тя прие. Оттогава минаха повече от осемнадесет години.
Имаме две деца – дъщеря и син, а извън града построихме ферма. Там отглеждаме картофи, домати, моркови – продаваме ги и тези пари ни стигат за цялата зима.
С годините свикнахме един с друг. Съпругата ми се превърна в най-важния човек за мен. Любовта между нас нарасна, но не в онази романтична и идеализирана форма, която виждаме във филмите.
Без цветя, без признания, без специални изненади. Защо ни беше нужно това? И двамата бяхме щастливи в нашия спокоен, стабилен свят.
Наскоро отпразнувахме годишнината си, когато осъзнах, че за всичките тези години никога не ѝ бях подарявал нищо. Този път реших да направя нещо специално, но не очаквах такава реакция от нея.
За 18 години брак никога не ѝ подарявах подаръци, а когато реших да я изненадам, останах шокиран от реакцията ѝ.
Докато бях в града, за да продавам плодовете от фермата, станах свидетел на любопитна сцена. Пред витрината стоеше млада двойка – момче и момиче.
Тя почти плачеше, умолявайки го да ѝ купи красива рокля. „Виж колко е прекрасна, винаги съм мечтала за такава! Днес имам рожден ден!“ – каза тя. Роклята наистина беше изумителна.
Това ме накара да се замисля. А аз? Кога за последно подарих нещо на жена си? Никога! И тогава си казах: „Защо да не направя нещо специално?“
Влязох в магазин за дамски дрехи и я видях – червената рокля. Помнех, че някога жена ми изглеждаше зашеметяващо в такава. Роклята не беше евтина, но реших: „Защо не?“
Когато се прибрах и ѝ поднесох подаръка, видях как очите ѝ заблестяха. Тя се разплака от изненада, лицето ѝ засия с отдавна забравена радост. Тогава осъзнах – това си струваше.
Понякога малките жестове, направени от сърце, значат повече от всички думи.
