„Баба само по име“ – личната история на една жена, мечтала цял живот за обичта на внуците си
Когато синът ми Иван се ожени за Елена, сърцето ми се изпълни с радост – той бе намерил своето семейно щастие. А когато на бял свят се появиха децата им – първо малката Мария, а три години по-късно и Никола – животът ми придоби нов, по-дълбок смисъл.
Днес съм на 67 години. Признавам – годините не са пощадили тялото ми: ставите ми понякога ме болят, кръвното налягане ми играе номера. Но не се възприемам като безпомощна или немощна. Самостоятелно се справям с домакинството, пазарувам, готвя, дори посещавам йога класове за възрастни хора.
За съжаление, снаха ми Елена сякаш вижда в мен единствено „възрастната жена“, за която внуците представляват риск. Поради тази причина виждам Мария и Никола все по-рядко.
Всичко започна, когато Мария беше на около годинка. Често посещавах Иван и Елена, помагах с детето, разхождах я в количката, пеех ѝ приспивни песни. Отначало Елена изглеждаше благодарна, но скоро забелязах, че следи всяка моя стъпка с напрежение.
Ако хранех Мария, тя непременно проверяваше дали кашата не е прекалено гореща. Ако я вдигнех на ръце, ме предупреждаваше да внимавам да не я изпусна.
Не се обиждах – разбирах, че е млада майка и изпитва естествени тревоги. Но с времето нейният контрол стана все по-натрапчив. Често ми казваше, че ми е „тежко“, че може да се изморя или да не съм достатъчно внимателна.
Опитах се да обясня, че се чувствам добре, че обичам да прекарвам време с Мария, но Елена само се усмихваше и променяше темата.
Когато се роди Никола, ситуацията стана още по-сложна. Снахата ми почти спря да ме кани. Ако предложех да гледам децата, за да си починат, неизменно получавах отговор:
— Благодаря, но ще се справим сами.
Виждах внуците си едва веднъж месечно – и то за кратко, на семейни събирания, където Елена не откъсваше очи от тях. Чувствах се нежелана, излишна.
Иван ми обясняваше, че Елена просто се притеснява за децата, но усещах, че причините са по-дълбоки – тя ме възприемаше като твърде възрастна и ненадеждна.
Един ден събрах кураж и я попитах директно защо толкова рядко ми позволява да прекарвам време с Мария и Никола. След кратко колебание Елена отвърна:
— Разбираш ли, трудно ти е, вече не си в подходящата възраст. Ами ако нещо се случи и не успея да реагирам навреме?
Тези думи ме нараниха дълбоко. Да, имах здравословни неразположения, но не бях безпомощна! Можех да разхождам внуците, да им разказвам приказки, да им подаря внимание и обич.
Опитах да разговарям с Иван, но той само сви рамене:
— Мамо, Елена решава, тя е майката.
Болеше ме не само липсата на доверие, но и бездействието на собствения ми син.
Сега виждам внуците си единствено по празници или когато Елена прецени, че това е допустимо. Мария вече е на пет години и обича, когато ѝ разказвам приказки. Никола, макар още малък, протяга ръчички към мен и се смее, когато му правя физиономии.
Но тези мигове са рядкост. Липсват ми толкова много, че понякога плача вечер. Не желая да бъда само „гост“ в техния живот – мечтая да бъда истинска баба: тази, която меси баница, учи на плетене, води за ръка до люлките в парка. Но Елена не ми дава този шанс.
Опитах се да променя положението – предлагах да взема Мария за уикенд, като обещавах, че ще бъда изключително внимателна. Но винаги се намираше извинение: Мария била настинала, имали планове…
Дори предложих да прекарвам време с децата у тях, под нейния пряк надзор. И това не бе прието.
Понякога си мисля, че става въпрос не само за страх за децата, а и за стремеж към абсолютен контрол. Но не искам да влизам в конфликт – страхувам се, че тогава напълно ще изгубя възможността да виждам внуците си.
Сега се опитвам да ценя малкото, което имам. Често звъня на Иван, питам за децата, моля го понякога да ми изпрати снимки. Наскоро, по време на видео разговор, Мария ми каза:
— Бабо, кога ще дойдеш? Липсваш ми.
Едва сдържах сълзите си. Не знаех как да ѝ обясня, че не аз решавам кога да се виждаме.
Но не се отказвам. Вярвам, че един ден Елена ще види в мен не просто възрастна жена, а баба, която обича внуците си с цялото си сърце. И ще направя всичко, за да бъда част от техния свят, дори ако за сега това остане само мечта.
